hell is real.
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

...

GROUPS

FACE CLAIM

FILES

briarcliff
for the mentally insane

CANNON

NEWS

SPAM

Добре дошли в Брайърклиф!
Или пък не?
Имението е построено през 1908г. в щата Масачузетс и служи като най-голямото туберкулозно отделение по Източното крайбрежие. 46, 000 пациенти са загинали между стените му до 1962г., когато католическата църква купува института и го превръща в санаториум за душевно болни, под ръководството на сестра Джуди Мартин, дадено й от монсеньор Тимъти Хауърд.
Днес, далеч след смъртта на смятащите се за благодетели управници, института е в разцвета си. Не, това далеч не значи, че е всеизвестен, че всички знаят за него. Не всички. Ала хората, чували за него, са дастатъчно, че да се запълнят всички болнични легла.
В никакъв случай не си представяйте пациенти със сладки гласчета в главите, с халюцинации и въображаеми приятели. Не забравяй, Брайърклиф не е обикновена психиятрия. Тя е дом за всички, отдалечили се от нормалното - от "просто луди", чуващи гласчета, до хладнокръвни убийци, изнасилвачи, а защо не и техните жертви - такива с доживотни травми, чиято единствена болест е уплахата, изплела паяжина в главите им.
Не е розово. Никак дори. Но днешните управници се справят. Все някак.
news
Latest topics
» BATHROOM
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyПет Сеп 25, 2015 10:05 am by Katherine;

» Какво слушате в момента?
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyПет Сеп 25, 2015 9:49 am by Alia.

» but poetry, beauty, romance, love, these are what we stay alive for.|SPAM
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyЧет Сеп 24, 2015 6:33 pm by Katherine;

» ▬SAVE A FACE
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyЧет Сеп 24, 2015 6:00 pm by theredqueen

» търся си: другарче за рп
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyЧет Сеп 24, 2015 10:56 am by Katherine;

» Serching for....
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyСря Сеп 23, 2015 11:25 pm by Katherine;

» R1 101: Noele Lancaster
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyСря Сеп 23, 2015 10:58 pm by theredqueen

» ▬РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БОЛНИЧНИ СТАИ
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyСря Сеп 23, 2015 10:56 pm by Noele

» R3 302: Katherine Night
We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. EmptyСря Сеп 23, 2015 10:53 pm by theredqueen


We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark.

2 posters

hell is real. :: CHAPTER TWO: VANITY :: files

Go down

We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. Empty We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark.

Писане by Noele Сря Сеп 23, 2015 8:33 pm

We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. Tumblr_inline_mmiuzlqjSY1qz4rgp
Name:Noele Lancaster  Gender:female  Age:21  Day of birth:13.09.1994  
Race:France  Mental health:multiple sclerosis and rapidly progressive dementia
Face claim:Virginia Gardner

Усещаше четката да се плъзга нежно по косата й. Белите кичури потъваха в кървавочервения цвят. Харесваше този цвят. И желаеше да боядиса косата си в този цвят някой ден, но нямаше представа, че причината ще е тази и то толкова скоро. Кожата й не бе така мека като преди. Очите й бяха заместени с кухи дупки и подпухнали страни от недоспиване. Гледаше себе си в огледалото и се чудеше как всичко се бе променило толкова бързо. В един момент се радваше на живота такъв какъвто е, а сега седеше на този стол застанала срещу кристалното си отражение и се чудеше как ще прекара следващите няколко години. Дали щеше да има въобще тези няколко години.
- Проблем ли има, госпожице Ланкастър? Не ви ли харесва цвета? Може да го сменим. - френския акцент на личната й фризьорка сряза тишината и белокоската се стресна. Фалшива усмивка се появи на лицето на младата госпожица и побърза да успокой възрастната французойка.
- Перфектен е Жаклин. - издиша бавно насъбралия се в белите й дробове въздух. След това си пое дълбоко и отново издиша. Опитваше се да свикне. Тя наистина влагаше всичко от себе си. Взимаше отвратителните хапчета, които проваляха съня й. Бе минала през онази психиатрична клиника където я наблюдаваха. Казваха, че я лекуват, но не беше лекуване. Та те дори не искаха да влязат в стаята й. Сега ходеше на тези терапии, които ти втълпяват, че всичко си има причина и че е за добро, но какво добро имаше в това да си болен? Все още не виждаше доброто за което всички говореха. Имаше търпение. Може би един ден щеше да ги разбере, а може би до тогава щеше да изгуби разсъдъка си и щеше да ги избие.
Червената боя бавно покриваше белите коси. А косата й преди бе черна. Катранените водопади се спускаха по раменете й. Спомняше си сутрините. Всеки кичур стърчеше на различна посока. Прекарваше часове в разплитането на тъмните, сплетени коси, а сега. Сега нямаше сили дори и за това. Трябваше й фризьор, за да поддържа външния си вид. Не й даваха ножици. Беше ги страх, че може да си навреди. Да навреди на хората около нея. На масата нямаше вилици, нито ножове. Всичко бе предварително нарязано и сервирано, така че да може да се изяде с лъжица. Бяха взели цигулката от стаята й. Най-ценната й вещ. Лекарите казаха, че струните и лъка са прекалено опасни за хора като нея. Болни.
Нов участък от косата й бе потънал в новия цвят. Харесваше й. Едно от малките неща, който й харесваха. И въпреки това не се усмихна както би направила някога. Бе потънала в спомени за всичко онова, което имаше преди деня. Деня в който й поставиха диагнозата. Деменция породена от множествена склероза. Дори не знаеше какво значеше това до онзи ден, но изражението на майка й й подсказваше, че това не са добри новини. Имаха пари. Много пари. Можеха да купят всичко. Живееха в огромна къща доближаваща се до имение. Имаха готвачи. Прислужници. Дори един много приятен иконом. Имаха куче и притежаваха конна база. Но нямаше лечение, което може да се купи с тези пари. Всичко бе в бавенето. Печеленето на години, но нямаше как да се отложи фаталния край. В крайна сметка всяко нещо беше създадено за да се скъса. Да се счупи. Да загине. Беше се примирила с тази съдба. Бе приела живота с новите липси. Цигулката. Училището. Семейните сбирки. Всички те се страхуваха, но не за нея, а от нея. Може изведнъж да забрави, кои са приятели и кои врагове. Може да забрави коя е тя. Може да й хрумне да сложи край на живота си. Плашела братовчедите си с присъствието си, а тя не правеше нищо. Решението бе взето без дори да я попитат. Но тя бе болна, защо да я питат. И без това щеше да умре в най-скоро време. Може би това бе последния й ден. Защо им е да я гледат такава? Болна. Не биваше да си причиняват такава болка, но тя все още можеше да се гледа в огледалото. Това й стигаше.
- Ноел. - усети лекото побутване по рамото. Момичето премигна за миг. След това се обърна към възрастната дама. Видя внезапната уплаха на лицето й. Какво ли си казваше. ,,Дали ще се опита да ме убие, защото е забравила коя съм?'' Можеше да се прочете изкушението да побегне от стаята в крясъци, но вместо това направи само крачка назад преструвайки се, че е залитнала за миг.
- Какво има Жаклин? - нарочно спомена името й. Искаше да й покаже, че не бива да се плаши. Това, че бе болна не значеше, че представлява опасност за някой, но явно те не го разбираха. Самата тя се страхуваше от загубата на паметта си. Страх не, че ще нарани някой, а че няма да си спомни коя е. Можеше да изгуби говора си. Може би някой ден щеше да забрави как се диша и края й ще дойде бавно. А може би някой щеше да наръга с нож в някоя тъмна уличка.
- Приключихме. Стой така в следващите... - дори не се заслуша в празните приказки на възрастната дама. Просто стана бавно от стола и се огледа в огледалото. Усмихна се за миг. Поне вече косата й имаше цвят. Изглеждаше нормално. Толкова много се радваше, че изглеждаше нормално.
- Отиди при майка ми. Тя ще ти плати. - прошепна прекъсвайки инструкциите й. Не й пукаше какви неща щеше да разказва на колежките си. Харесваше й това, което виждаше в огледалото и това бе всичко, което я интересуваше.

Отвори очи. Да, това бе миналото й. Тогава мислеше, че е истинско проклятие, но не. Това, което преживяваше сега бе проклятието. Нямаше никой. Беше сама и болна. Заточена на това място, като уродливо дете от което всеки вдигаше ръце. Болест. Всички автори описваха болестите като нещо красиво. Говореха глупости за това, как бог поставя изпитание на силните. Хората не знаеха какво казват. Болестта не беше красиво нещо, нито означаваше, че си силен или слаб. Болестта бе живот отречен на произволно избрани хора. Никой не се интересуваше от това дали си силен или слаба, дали имаш добро семейство или си беден. Ти си болен не защото някой е забелязал нещо в теб, а просто защото и такива хора трябват, за да се развива света. Болестите караха човечеството да се развива. Негодните за живот или иначе казано болните бяха като експерименти. Спомагатални вещи, които амбицираха лекарите да измислят нови серуми и лекарства. Никой не бе важен, защото реално погледнато всеки е просто една троха.
Noele
Noele


Върнете се в началото Go down

We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark. Empty Re: We are stuck here and there is no escape. We can only run in the dark.

Писане by theredqueen Сря Сеп 23, 2015 10:39 pm

accepted!
Прекрасно! Не забравяй да впишеш досието си, за да ти бъде дадена стая.
theredqueen
theredqueen
Admin


https://mentalasylum.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

hell is real. :: CHAPTER TWO: VANITY :: files

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите