max graham

Чуваше как телефона му звъни, но беше толкова уморен. Беше си легнал преди три часа. Само три часа ... толкова ли заслужаваше? Толкова малко? Ако можеше щеше да си купи ден почивка, далеч от проклетите проблеми, които постоянно го нападаха, не го оставяха намира. Един единствен ден беше решил, че ще си вземе нещо като почивка ... да, почивка. Точно това беше думата, която се въртеше в главата му. Искаше му се да затвори проклетия телефон. Не. Искаше му се да го изхвърли през прозореца, за да не му пречи повече. Не и днес, не и тази седмица. Много ли искаше? Една седмица ... седем дни, проблемите не можеха ли да почакат? Размърда едната си ръка, която все още държеше пластмасова чашка пълна с някакво питие. Не искаше и да знае колко е изпил. Мъжът надигна глава съвсем леко и огледа обстановката. Явно бе заспал на дивана, а по земята в хола на апартамента, който беше наел, имаше още десет такива като него. Максимилиан се опита да се изправи, но осъзна, че върху половината от тялото му лежи момиче по бельо. Трябваше да се измъкне от прегръдките му, за да вдигне телефона. Направи няколко неуспешни опити да я разкара, просто я избута от себе си и тя падна на пода.
- Прощавай - каза Макс, когато чу крясъците й.
Взе телефона от масичката и влезе в спалнята, която, от друга страна, изглеждаше ... ами ... все едно туко що се е настанил. Крайно време беше да започне да я използва. Не можеше да фокусира. Искаше да погледне кой бе нарушил спокойствието му, но виждаше толкова размазано, че едва различаваше нощното шкафче от леглото, върху което заради същата тази грешка, седна. Приличаше на глупак, какъвто и си беше. Не го криеше, защото фактите си бяха факти, не можеше просто ей така да ги променя, защото му е било криво затова, че не е такъв, какъвто му се иска. Всъщност му беше лесно, когато се държеше като идиот. Помагаше му да живее добре, което беше хубаво за него, защото не харесваше живота си, не и такъв, но нямаше намерение да го променя, макар че често си повтаряше, че трябва да се промени, но вече толкова години не беше мръднал, свикна със себе си, нямаше избор. Истината беше, че с времето спря да му пука, спря да се интересува от всичко заобикалящо го. Живееше само и единствено в своя си свят, който беше повече от прекрасен, макар че все още не понасяше глупавата си персона. Максимилиан успя да натисне зелената слушалка след хилядите несполучливи опити. Дочу груб мъжки глас, който бавно му повтаряше следните думи:
- Намерих ги. Когато можеш, си добре дошъл.
Добре беше, че Рикардо знаеше в какво състояние е Макс сутрин рано. Така знаеше и как да говори, за да бъде чут. Все пак това бе доста важна информация, от която Греъм отчаяно се нуждаеше. Трябваше да нахрани неспокойната си душа, която тези дни срутваше стените на мозъка и сърцето му. Умът му крещеше, че не бива да прави глупости, защото после може и да съжалява. Искаше да го убеди да престане, защото това беше краят. Кармен беше добре, всичко беше наред, можеше просто да си седи при жените и да продължи да бъде същия задник, както досега. Нямаше да е особено трудна задача, дори щеше да е лесна. Можеше много добре да се прави на човек, който не е. Чувствата му казваха, че може би тези хора си имат семейство, което не бива да оставят само в този тъп свят, но уви ... Макси не слушаше никого, дори самия себе си, както в момента. Беше жаден за мъст, желаеше го повече от всичко на света в този момент. Изпитваше силното желание да нареже на парченца онези, които дръзнаха да доближат сестра му, а след това да ги наслага във фризера, за да не се развалят и за да може да си хапва от тях, когато поиска, за да усеща сладостта на отмъщението отново и отново.
- Добре. Идвам - преграхналият му глас се разнесе из спалнята.
Краката му започнаха да работят, заедно с ръцете му. Отведоха го до гардероба, смениха дрехите му и го облякоха в нови. Нямаше време да си подарява душ. Трябваше да побърза, беше длъжен, за да нахрани гладуващата си душа, гладна за отмъщението, което толкова много време готвеше, макар че не вярваше това да е възможно ... няколко умрели дни не му позволяваха да развихри въображението си, дотолкова че да отмъсти, както трябва. Достатъчно му бе да ги види мъртви. Така щеше да му е също добре, но мъртви от неговата ръка. Съвсем скоро щеше да реши какво ще прави с тях. Имаше поне половина час, докато стигне до мястото, на което ги бяха отвели и тримата. Излезе от спалнята и високият тон, който гласът му беше приел запълни тишината в помещението, превръщайки я в неприятен звук.
- Хайде, махайте се.
Забелязваше, че никой не го слушаше, защото повечето лежаха мъртво пияни на пода, предимно. Макс мина през всеки един от тях и започна да ги побутва с крак. Щеше да изгуби много време, но трябваше да се разкарат. Когато забеляза, че сега са поне в малко по - нормално състояние, в което може би щяха да разберат думите му, отново повтори:
- Махайте се.
Добре. Може би този път го бяха разбрали, защото започнаха да се изнизват, малко недоволни, но на никого не му пукаше, още повече на Макс. Искаше просто да се махнат, за да може да излезе. Отново огледа стаите и тогава се увери, че вече няма никого. Щеше да наеме някой да почисти. Това бе най - малкият му проблем. Излезе от апартамента и заключи, а секунди по - късно беше извън сградата и пред колата си. В беглото отражение, което можеше да долови, виждаше, че ризата му изобщо не беше закопчана, както трябва. Затова я откопча, а след това отново закопча, но този път правилно. Ако ще отмъщава, поне да изглежда добре, а не като поредния загубеняк, който не знаеше къде се намира, защото беше решил да си пийна малко, както беше в неговия случай, но поне изтрезняваше. Щеше да се оправи, докато стигнеше до мястото, на което трябваше. Не знаеше какво представлява, защото получи само адрес, но не се притесняваше. Никой не можеше да му направи нищо, защото не бе платил още това, което трябваше на хората, на които бе поръчал да доведат онези тримата. Ако го убиеха нямаше да получат нищо, а те едва ли искаха така. Истината беше, че никой нямаше да получи нищо. Щеше да ги убие всичките, без да му пука за последствията. Нямаше намерение да си дава парите за глупости.
Точно, както предполагаше. Трийсет минути. Нито повече, нито по - малко. Стъпките му огласяваха склада, който беше огромен, в който човек можеше да се изгуби, но Макс се ориентира по гласовете, които се носеха някъде по - навътре в помещението. Когато Макс се приближи и забеляза тримата, които бяха пребити от бой и се гърчеха от болка на пода, мъжът се зарадва, но и разочарова. Отнели са му удоволствието от това той да го направи, но все тая. Още бяха живи, така че неговата роля тепърва започваше.
- Добре дошли в своя частен Ад - поздрави ги Греъм и по лицето му се изписа подигравателна усмивка. - Носите ли ми това, което исках? - обърна се към другите двама, които бяха довели нещастниците, които скоро щяха да умрат.
Те кимнаха, при което Макс обиколи жертвите си, а след това се върна при двете мутри, които беше наел. Направи им знак, че могат да му дадат първата част от изтезанието им. Един от тях придърпа някакъв сандък, отвори го и от там извади една тръба, която беше тънка, но дълга.
- Кой иска да е пръв? - попита Макс и взе първото си 'оръжие'. - Може би Дейвид ... изглежда ми най - симпатичен - заобиколи ги отново и издърпа момчето, другите двама искаха да направят нещо, но мутрите на Греъм ги спряха. - Време е да пръсна мозъка ти - осведоми го и го пусна да падне на пода.
Болката беше оставила своя белег по цялото му тяло, но беше недостатъчна, не я виждаше, а искаше. Беше му малко, щеше да изпотроши всяка кост от тялото му, но не искаше. Желанието му беше да му каже колко прекрасно би било, ако някой ти пръсне мозъка. Единият край на тръбата се заби в корема му и Дейвид изстена от болка. Извади я, а след това следващият му удар беше в главата му, което го накара да се завърти на другата страна. Още един и още един отново в главата. С тръбата успя да го обърне, за да провери дали все още е жив. Все пак не го искаше мъртъв, нямаше да умре така. Не заслужаваше толкова лесна смърт.
- Отрежете му ръцете - заповяда Макс и ритна Дейвид в корема, при което той се сви, за да отбегне удара, който в крайна сметка му беше нанесен. - Да видим как ще държи пистолет следващия път.
Хвърли тръбата някъде зад себе си.
- Майкъл - обърна се към най - стария от тях. - Ти имаш семейство, нали? - попита Макс. - Което много обичаш? - последва още един въпрос.
В склада влязоха жена и двете й малки деца придружени от трети негов човек. Виждаше ужаса в очите на Майк. Беше ужасен. Искаше да направи нещо, но точно в този момент Макс извади пистолета си и два куршума се забиха и в двата му крака, при което не можеше да направи нищо.
- Какво има? Изплаши ли се? - Макс се засмя и изведнъж чу ругатните, които жената на Майк отправяше към Греъм, а след нея последваха и плача на двете им деца. - Сладко - смехът не го напускаше.
Тя го защитаваше ... как можеше да го защитава при положение, че беше извършил толкова отвратителни неща, за които й беше разказано. Явно и тя бе същата. Щеше да умре - помисли си и точно в този момент насочи пистолета си към нея и поредният куршум се заби в челото й, при което се свлече на пода, изпускайки двете деца, които за щастие не се нараниха, много. Макс нямаше намерение да ги убива. Те нямаха никаква вина за това, че родителите им бяха изроди, но ако и те се окажеха, щеше да убие и тях, не му пречеше.
- Знаеш какво да правиш с тях - каза Греъм и погледна към Майкъл, който плачеше.
Отведоха двете деца, които не спираха да пищят. Бяха ужасни. Не знаеше как хората се решаваха да си ги правят. Не знаеше как ги понасяха. Приключи с Майкъл. Беше му достатъчно. Това показваше начинът, по който реагира. Обичаше я и му личеше. Опита се да прикрие сълзите си, но не му се получаваше. Беше прекалено трудна задача за него. Чувствата го предаваха. Макс може и да не бе много креативен, но поне знаеше как да ги накара да се чувстват зле, докато не умрат, който щеше да е скоро.
- Ами ти, Ричард. Какво мога да направя за теб? Ти си нямаш никого, ти си един проклет боклук, който може би няма как да нараня или има? - въпросите му се насочиха и към третия.
И той трябваше да си понесе наказанието от грешката, която беше направил. Чувстваше се напълно задоволен от стореното. Не се чувстваше зле от това, че не бе направил нищо, за да си отмъсти. Може би щеше да остави Ричард да умре просто ей така. Изведнъж видя как довлякоха и Дейвид, който вече нямаше ръце. Чудесно. Бяха пълен състав. Взе бутилката с бензина и поля Ричард, който също искаше да избяга на някъде, но вече и да бягаше и да не бягаше, беше все едно. Поля и другите, заедно с жената на Майк.
- Лека нощ, сладки - каза и им се усмихна, като даде знак на другите да излязат. Драсна клечката и хвърли кибрита към бензина, а огънят моментално скри телата им. Излезе от сградата и погледна към мъжете. - Взехте ли парите? - попита и тогава видя куфарчето. - Чудесно - все още държеше пистолета в ръката си и застреля и тримата, които за щастие късно осъзнаха какво се случва. - Благодаря - рече и взе куфарчето.